Девета симфония на Бетовен

Едва успяхме да влезем, и големите светлини угаснаха; прожектори отгоре се насочиха към грамадната, подобна на мидена черупка сцена в дъното на залата. Върху фона от лъскави музикални инструменти и раздвижени глави се очерта като кръст черният тънък силует на диригента. Той почука сухо с палката.

Отначало вълната на тази стара музика като че ли минаваше отстрани и аз оставах равнодушен. Приятно ми беше да разглеждам тия лъснали от мед и лак инструменти на древността, на които винаги се изпълняват старите музикални произведения. Тия извити като охлюв тръби, опънати върху цилиндри кожи, метални чинии – всичко това е едновременно и забавно, и трогателно. Всеки път, когато мисля за най-далечното минало, ми идва наум нечуваната несъразмерност между въображението на тези хора, които са обичали като нас музиката, и начините, по които са я добивали от дървени кутии и животински струни…

В главата ми се въртяха фрагменти от картини, от гласове, недовършени думи, мисли, а всичко това беше подминавано отвън от гръмката, ту по-силна, ту по-тиха музика. Но ето че ненадейно, без да зная как и кога, тая музика нахлу в мене. Между застиналите спомени се вмъкнаха могъщи, подривни тонове, като че ли наводнение връхлетя върху къща и повличаше безразборно и вехтории, и безценни неща и там, където до преди малко цареше скромният ред на ежедневието, сега бушуваха тъмни водовъртежи. А после стана така, че музиката започна да ме въвлича в дълбините си, у мене се пробуди гняв, не исках да се предам, мъчех се да обуздая мелодията – напразно. Мисълта ми, цялата памет, всичко, което бях, летеше понесено нанякъде, докато рухна и последната съпротива и аз стоях беззащитен, открит, и бях като леговище на страхотна река, която течеше все по-дълбоко и по-дълбоко, подкопаваше, срутваше брегове, връщаше се и удряше с удвоена сила, а всред тази буря започна да се чува зов, който се повтаряше непрестанно – викаше ме свръхчовешки глас.

Изведнъж всичко се залюля, сякаш великата сила, уплашена от собствената си смелост, спря за момент – настъпи тишина, къса и толкова внезапна, че сърцето спря да тупти; после мелодията избухна.

Исках да стана и да си изляза; това беше непоносимо. Крадешком, като се навеждах, сам не зная как преминах разстоянието до вратата. Намерих се в празен полукръг от мраморни колони, силно задъхан като след изтощително бягане. Започнах да слизам, защото музиката и тук ме преследваше, макар и сподавена. Неочаквано забелязах, че не съм сам.

На едно стъпало по-горе стоеше Ана. Мълчаливо я хванах за ръка, сякаш всичко се изглаждаше, замираше, все по-отдалечени и по-отдалечени тонове на симфонични пориви ни съпровождаха към дъното на празния коридор; после тихо изшумя асансьорът. Няколко десетки крачки – и се отвори звездната галерия.

Не зная дали самият аз отивах натам или ме водеше тя. Не зная. Стояхме неподвижни, а в невидимите ни крака, като че ли самите ние се бяхме превърнали в мрак, се разтваряха дълбини, пропаст без край и без дъно, вечна, непроменлива бездна, а в нея замръзнали светлини – жестоките, жестоки звезди.

Из Облакът на Магелан[4], Станислав Лем

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s