Разговор с Лидия

Не шепне нищо нам, то просто съществува,
не ври в истерия, не разкъсва с викове,
прелива всред безбрежното море, пробужда
отзива на живото усещащо сърце.

То няма замъци, защото мълчаливо
обитава непредметно всички светове,
светлината звездна, заревото синьо;
с треви и дървеса пониква и расте;

проблясва в погледа на дивата кошута,
вали със пролетния топъл дъжд,
със вятъра побягва, с птиците се втурва,
трепти под вятър в развълнуваната ръж…

Не ти ли се е струвало в реките светлина
по склоновете слънчеви за миг че спира
и нейде в теб се ражда песента,
покълва откровение, което не умира…

Не, то не крещи във истерични викове,
защото съществува като тихо силна нежност
и скътано в обливащите с време векове,
ведно със тях тъче понятието вечност.

На Лидия Трупчева и нейната усмивка
(~1995)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s