Разстрелът на планинското ехо

По отколешни, далечни върхове,
където вятърът в скалите не умира,
непристъпени от ничии нозе,
живееше планинско ехо диво,
родено от изтръгнатия зов
от самота и болка на едно сърце човешко,
застинали във гърлото и като буца тежки,
внезапно литнали във синия простор
да търсят миг на истина извечна…
И колчем уморен викът умира,
Ехото във своите ръце го среща,
от сърцето му извира отговор и сила…

Извираше.
Не биваше до девствените върхове
и до планинския превал не биваше да стигат
черните и зли, противни викове
на хора с зли очи и умове опити
дявол знае от каква отрова;
Те се гавреха с пулсиращото ехо;
Душеха го с отвратителни ръце; небето
почерня от болка и от зла прокоба,
уплашено от нечовешката им злоба,
заливаща плътта, изгризваща живота
на белите, безмълвно горди, девствени скали;
ехтеше зов за помощ, но уви….

В настъпващото утро над планинските гори
те стреляха в притихналото вече ехо,
и от болката, изтичаща на тласъци в студа, парчета
от ранената скала се срутваха в сълзи…

Преводът е меко казано доста свободен и отразява по-скоро личното ми възприятие и отношение към текста на Висоцки към момента, в който съм превеждал. Оригиналния текст можете да намерите тук: Расстрел горного эха

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s