Гълъбът

Часовете на деня бяха изтекли още одеве някъде навън. За мен кръговете под тирантите на тролея се бяха изтърколили. Макар че продължаваха натам за други.

Говорех за нещо. Очите ми летяха по неугледните, познати и скучни стени на непопулярния подлез. Искаше ми се да се прибера вкъщи. Тази вечер нямаше да танцувам, но може би утре…

Стъпих на изходното стълбище – поредица от ивици, като черните и бели клавиши на пиано. Само дето белите бяха с оранжев отенък от уличните лампи на София. И само дето ритъмът тъмно-светло беше прекалено еднообразен, неистински, равномерен и равноделен. Дължината на клавишите се увеличаваше от ниското към високото, по коса линия към края на стълбите, където светлината печелеше напълно, а сянката напълно ги губеше… Така сигурно и тоновете биха изтънявали от баса към горните ноти…

Нещо се носеше над клавишите… Още преди да успея да си го помисля, врязох погледа си право нагоре.

Вълшебство.

Валеше сняг – тополено пухен, нежен и истински. Сигурно е валял през цялото време, много преди вечерта да настъпи, много преди да изгреят лампите, много преди да вдигна глава. Но сега, сега лампата отдаваше себе си докъдето може в тихата чернота, блъскаше се в снежинките и ехото пръскаше вестта за тях навсякъде; и докосна струни в очите ми; и в мен се събуди гълъбче. Погледът ми пиеше изненадно великолепието на внезапната дълбочина и яркост на хаотичния, а толкова хармоничен танц на безброя. Сняг, и то в нежната, хладнотопла нощ на май, в която кожата ми се целуваше меко, ненапрегнато с нощта. Гълъбчето вече трябваше да излети, поиска да излети, пое въздух, разпери криле; ударна вълна от желание избухна във всички посоки от мен и вселената тихо се обърна и се вгледа в нас. И гълъбът полетя.

Гледах как маха с криле, бял по същия оранжев начин като пухчетата. Усмихвах се и знаех къде иска да стигне. Че там не намират място за него. Че пистите не приемат. Че горите са в несвързан живот. И в много, ужасно много мълчание и ступор. Че дори и някога да се пробудят, сега не, тази вечер не. Ако и въпреки всичко гълъбът да иска и може да стигне до там… И макар че гледаше напред, а не към мен, той долови тихия повик на гърдите ми – повик кратък като японска сричка, мек като обичащо докосване. Направи плавна дъга, като че да поеме в себе си нещо от дълбочината, от танца на въздуха, от вълшебството на снежинките. И ето че извивката на полета му го обърна към мен. Виждах крилете му като на забавен каданс, грацията на движенията, каквато само природата е състояние да създаде. Перцата му се гонеха с вихрите, смътно долавях съвършената работа на мускулите и жилите под тях; той ме гледаше и летеше вече право към мен. Малко преди да ме стигне, крилете му запяха песен за завръщане; преодоляха инерцията; с един последен мах, като че да прегърнат сърцето, те проникнаха в гърдите ми и той се шмугна целият там, вътре.

Вече прибрал се, вдигна главичка към мен и я наклони леко на една страна. Спогледахме се. Намигнах му. Отново се порадвахме на снежинките и затворихме за момент очи, къпейки се в магията на усещането и видението.

И поехме към къщи.

Advertisements

3 thoughts on “Гълъбът

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s