Понякога…

На теб :), на мен…

Понякога, когато гледам съчетанието на светлини, линии, щрихи, рисунък, нещо в мен образява от него повече, от колкото то може би е; побягва към гледни точки внезапно като дете, на което не му пука чак толкоз накъде е тръгнало, а мени посоките по изгрева си – понякога към амнайсет наведнъж, понякога махва с порив над линиите и те вълшебно се огъват, извиват, пренареждат, смеят се на фльонго или енигматично замълчават и просто блестят с меки мехурчета светлина, която бавно струи; сякаш се случва нещо вълшебно и адски красиво; И адски неуловимо… И толкова много, много от тях живеят едва ли не само в мига, в който са родени, пък в следващия остават да пулсират само в умосърцето ми като легенди… И почти ми се плаче от безсилието че няма как да предам всичко това на някого, ако ще и само в плътта на толкова мъничка капчица или в израз на очите, наклон на мрежичката от ситни прелети на ретините… Tа той да долови поне бризно полъхче от безмълвното избухване, трептенето… И да докосне вярата ми с простичък отзив на живодишащ, чувстващ поглед…

Понякога...

_____________________
Публикувано и в Инсейнпорт

Advertisements

8 thoughts on “Понякога…

  1. всички тези усещания за съжаление са затворени само във формата първо лице единствено число, дори да споделяш даден миг с друг човек, този миг ще е различен за двамата…

    това е толкова многообразно, толкова невъобразимо сложно, толкова непостижимо, някак го свързвам със сливането с Всичко… сливане, което понякога си мечтая, ще бъде и самата смърт…

  2. Да, но може би споделянето е истинското в това… а че ще бъдат усетени различно… Може би е дори още по-яко… :)

  3. всеки остава чужд на всички други и единствено опитите да се стопи личностното, за да се постигне единението, прави животът смислен… хубава илюзия… :)

  4. Мда, може би, не зная :)

    Във всеки случай в най-продължителната ми връзка имаше такова убиване на личностното. То сякаш беше приемливо за партньора ми, но някак мен ме уби прекалено, направи ме тотално пасивен и безразличен към връзката ни… Сега се уча на някакъв тип динамична игра с разликите… Предишната ми връзка, макар и напълно дистанционна, мисля че изигра много важна за мен роля в това обучение, макар че май има още доста от него…

    Сега ми се струва, че съществува някакъв особен, креативен тип динамично взаиодействие между разликите, което е различно от механичното им окастряне до адхезивно слягане.

    И различно от мъртвия взаимен хват на личностните травми (от типа мазохист+садист)… Може би това е моята поредна илюзия… Но ме тегли натам… Тегли ме онова, което ме измъкна от мъртвия хват… И което ме доведе до дистанционната ми връзка… Което май е още една причина да приемам това в умосърцето си…

  5. А не мислиш ли, че тази дистанцираност елиминира възможността да стигнеш до единение с другия?

    Ок, преди си правил компромиси със себе си, за да съществуват едни отношения с човек, който е считал тази твоя жертва за нормална, без да прави нищо от своя страна, освен да се възползва. Повярвай, има хора, които цял живот живеят по подобен начин. Семейства има, съединени по такъв принцип. Принципът мазохист+садист… Или други принципи, породени от ролевата принадлежност – мъжкото и женското начала, които неизбежно присъстват и в повечето случаи предопределят и самия ни живот.

    Но доколко можем да се откъснем от тази двуполярност? Едва ли с дистанция…

    Едно е сигурно – откъсването от затворения кръг на двупоряността, помага за осъзнаването му… дистанцията поне в това е необходима – за да осъзнае човек самия себе си. =)

  6. Под „дистанционна връзка“ одеве имах предвид, че последната ми връзка протичаше през дистанция, т.е. общуването ни минаваше изцяло през Интернет.

    Тази връзка беше и първата, към която подходих толкова творчески, смело и свободно – може би защото известно време преди това бях започнал да се опитвам да променям някои неща в себе си, които усещах като убиващи мен, убиващи щастието ми. Може и дистанционността да ми е помагала в това, да е екранирала мои проблеми. И въпреки че връзката беше дистанционна, от моя страна не я усещах дистанцирана. Имаше и период в началото, в който не я усещах такава и за негова страна. И въпреки че от някакъв момент започнах да усещам отдръпване от негова страна, взаимодействието между нас продължаваше, макар и с усложнения. Така поне известно време според мен имаше единение. (А как и защо е започнало изолирането от негова страна си е отделен въпрос, в който се намесват твърде много неща, за да ги коментирам тук, пък и за много от тях имам само смътна, ако имам изобщо, представа.).

    За личностното кастрене – най-дългата ми връзка – наистина правех компромиси със себе си, но за много от тях не си давах ясна сметка до какво могат да доведат и какво всъщност правя. Някои от тях дори не схващах като компромиси към момента, в който съм ги правил. За други съм бил убеден, че са „проява на обич“ (както се оказва, в мъртвия хват садист+мазохист участващите в него имат подобно убеждение). По-нататък, не знам дали той е приемал моите жертви за „нормални“, но самият той правеше огромни, ужасни, ужасни (според мен) компромиси срещу себе си. И ако се е променил в нещо покрай мен, боя се, че не харесвам повечето посоки, в които го е направил… И все пак, слава богу, много от него оцеля и се развива…

    За мен невъзможността на връзката ни с него се корени не в някакви конкретни, статични недостатъци и разлики по списък, а в безнадеждността, с която се развива динамиката на конфликтите ни. За всичкото това време не успяхме да намерим начин за справяне с тях, който да е приемлив и за двамата.

    Има една песен на Jelena Karleusa – Tihi Ubica (Тих убиец) ( http://subtitle.in/w/mzIO86EK52Y/_LrifA_D_zF ), там подобни отношения са доведени образно до остра крайност. При нас не беше чак така, но в края на краищата след три години флуктуации и опити връзката се разпадна. И негова беше смелостта да доведе това докрай. Аз не бях достатъчно смел да го направя, въпреки че го предизвиках с непреимливо за него поведение. Един вид, аз донякъде мога да потискам определени неща в себе си, но ако прекаля, потискането довежда до импулсивно поведение в мен. Т.е. това което не мога да изразя като нужна ми искреност (за да не го нараня), се разразява в действие, което неспасяемо ранява другия… Един приятел ми казва, че това се нарича „acting out„.

    Знам, че много семейства се оставят с това. Но аз поне не виждам щастието си в такъв тип отношения. По-лошо – аз „умирам“ в тях. Дори не мога да правя секс с партньора си в такива случаи… При всичката ми потенциална и реална промискуитетност и разпиляност, изглежда не мога да правя секс с партньора си, когато психологически отношенията ни страдат толкова много…

    Иначе двуполярността в известен смисъл е неизбежна, понеже е нормално в повечето аспекти двама души да се различават като възприятие, реакция и склонности. Това е всъщност хубаво по принцип, но изглежда има определен тип двуполярности, които са нездрави (от типа садист+мазохист) и водят до постоянно нездраво страдание и в някакъв смисъл личностна кома. В „Бягство от свободата“ Ерих Фром се опитва да напипа някакви признаци, по което такива нездрави отношения да се отличат от креативната игра на разликите и сходствата. На мен те повече или по-малко ми допадат, но все пак това усещане може да бъде доста субективно.

    Друг пример за качествана разлика в отношенията между полюси може да бъде общественият режим. Докато едни нездрави отношения садист+мазохист могат да родят чудовища като фашизма, съществуват и други отношения, като в днешните по-откроени с благоустройството си страни като Норвегия или Швеция да кажем (сравни с фашистка Германия). Не че тия държави са идеални, но проблемите са от доста по-приемлив и с не така безнадежден характер. Животът в тях според мен определено носи много повече възможности за личностно щастие и развитие.

    В известен смисъл дори отношенията от типа садист+мазохист имат проблем с „необходимата дистанция“ – при тях личностите не си взаимодействат от такава дистанция, а са като неотделими сиамски близнаци, неразделно зависими една от друга. Садистът може да изглежда като деятел, упражняващ власт над мазохиста, но последният му е жизнено необходим, за да може да задоволява нуждите си чрез него. Както и мазохистът е „пострадавш“, но има нужда от садиста, за да задоволи нужда в себе си. И в момента, в който ги разделиш, те остро се стремят обратно един към друг. И вероятно мнозина от тях смятат, че това е проява на обич.

    Облякох всичко това в отегчителни, полупознати ми термини – понеже за този тип общуване са нужни думи… Но зад всичко си остава усещането, съкровеното усещане за нещата:
    Не съм аз този, които определя какво е обич по принцип, но имам право да усещам какво вероятно ме прави щастлив – поне мен – и да го търся – поне за себе си. Риск е… Може и някой ден да се уморя и да хлътна в травмите си, не знам. Може тогава да осъзная, че точно това съм търсил.

    Засега обаче все още дишам различно и ме тегли към нещо различно…

  7. Да, мисля че изчерпателно обясни общото си разбиране, с което съм съгласен. Иска ми се обаче още веднъж да се върна на дистанцираността и на единението.

    Ако сме съгласни, че хората поначало трудно постигат единение (ако изобщо е възможно) и при тях се извършва едно приближаване един към друг, че всеки един възприема нещата единствено и само от своя гледна точка, тогава се питам, какво представлява „дистанцираната връзка“ или връзката, осъществявана само формално, посредством една мъртва материя, като интернет?

    Абсурдното може би е, че се случва – и аз съм се влюбвал в интернет, това влюбване става постепенно, със замаха от много лична свобода (понеже в интернет човек в по-голяма степен се осмелява да разкрива себе си и желанията си), със замах, който почти директно предизвиква приемане или отхвърляне, симпатии или антипатии, изобщо – става онова нещо, което в реалността наричаме харесване. НО със забележките, че то остава затворено в една симулантна, статична иначе форма – виртуалната…

    Тази дистанцираност всъщност се явява „едностранчиво общуване“, или общуване затворено в някакви неестествени за цялостната комуникация рамки. И тези рамки остават налице, докато не се нарушат – докато ние с теб не се видим лице в лице и не осъществим другата част от комуникационния процес. А в прекрачването на тази рамка се крият други опастности…

    Нямам много време да се впускам в подробности, но е интересно да се обмисли и този момент – прехвърлянето на виртуални и реални образи. Това със сигурност е другият важен момент в осъществяването на онова единение, за което говорим.

    Разбира се – разбиранията, възприятията ни са различни, това, което търсим, очевидно също е различно… но имаме възможност да провокираме мисълта си.

    Затова не бих те посъветвал как да търсиш единението, към което май се стреми всеки… А Ерих Фром може би се е въртял в собствената си липса на свобода, в която само съзнанието му е правило онова епично вече бягство. =)

  8. Амиииии

    За добро или лошо по Интернет могат да се предават емоции в спектър, достатъчно широк за правене на бели :) И да, то остава във виртуалните си рамки, и непредвидимо е какво ще се случи в реалността. Това, което много ми се искаше поне на мен, беше шансът за останалото (пък в него нека си влиза неуспехът) да оцелее поне до живата ни среща. За да може да се разрази, каквото наистина има да се разрязява, да нахлуе във всички спектри на реалността, пък да става каквото ще. Само и само най-после да започне да става.

    Иначе, надали бих се впуснал в теоретизиране какво би станало наяве предварително… Бих просто стискал зъби и чакал да стане. И вероятно после бих мислил вече емпирично, след като вече е започнало да се случва. Всъщност това така или иначе ще се случи, макар и с различна насоченост и натовареност – виртуалният образ на този човек в мен скоро ще трябва да срещне реалния си източник.

    Колкото до Ерих Фром, или до мен, или до теб, или до който и да е, да – наистина не е много ясно кой в какви кълчища се плете. Но поне наличието на повече гледни точки провокира, разбутва и раздрънква, белки нещо просветне тук-там…

    Без да има особена връзка, сещам се между другото за последния от разказите в „Аз, роботът“ на Айзък Азимов. Там произвеждат прототип на робот мъж за домашен компаньон на жени – камериер, приятел за бъбрене, преслужник и кой знае какво още в едно. Та, той е възпитан, внимателен, изваян, креативен, провокиращ и т.н. и т.н. Той направи редица прекрасни неща за самочувствието и радостта на жената, на която бе даден тестово.

    В края на краищата психолозите решиха да не пускат робота на пазара, понеже макар роботът да си е съвършен като функционалност, хората ще са склонни да се влюбват в тях.

    Мда, отношението възниква у самия човек; то стъпва на някакви неща у другия човек (или у съвършения робот, или у човешкия пулс, бледо пренасян по Интернет), но все пак е импулсивно, основано не на „здрав разум“, заражда се в тебе недообмислено, част от опорните му точки са в приказка… Дори да знаеш, че „не бива“…

    Всъщност като страничен резултат засега в мен има някакъв травматичен ефект – че може би търся пълния спектър по-нетърпеливо, по-настойчиво… Дано не прекаля с това в другата посока… :P

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s