Оставѝ ме

Случва се отново и отново…

Доскоро си клатил невярващо и дори насмешливо глава, но започваш да разбираш какво огромно въздействие всъщност е имало върху теб. Колко много следи сигурно още бележат някогашното му присъствие.

На колко много хора се е случвало и се случва.

Колко неповторими – а все повтарящи се – форми добива.

Сякаш където си там в мрака за пръв път се появява някаква трепкаща, плаха, мижава светлина, в която виждаш очертанията на чудовището, което буди първичния ужас, уплаха и кошмар на Онова.

Преди – само неназоваем страх, нещо, чието движение и присъствие смътно усещаш в мрака, но не знаеш… Само се страхуваш… И гласовете на всички които ти говорят за нещо друго, гледат към нещо друго, уж правят нещо друго и живеят някъде другаде… И въпреки цялото им формално и заявено присъствие оставаш сам срещу Него. Сам. В самотата и мрака на безмълвното присъствие – и затова отсъствие; на тотално неразбиране, непукизъм, в простачест или най-прост идиотизъм.

Срещу засиления към костта ти юмрук. Срещу чуждото съзнание, замахнало с лост и нунчаку към гърба на твоето. Срещу неразбираемата, огромна преса на възрастното мълчание оставаш незабелязан в плача на душата си. Срещу звука на потропването, на което са те задължили да се отзовеш незабавно, за да Му прислужиш. Срещу лудия и празен поглед в размътено, разнебитено и изпразнено от алкохол стъкло в очите на родителя си. Срещу безсилния му, чужд плач по телефона. Срещу това че си изваден с клещи от копнежа си, захвърлен на другия край на света. И когато си бебе, този дето ти се води баща притиска кожата ти, за да се разплачеш и някой да те вземе от него, за да го оставиш на мира, защото той не те желае в ръцете си… Срещу тихото мълчание на другия, от когото зависиш, с което той те оставя в ръцете на мрака. Срещу и неговия самотен плач… Срещу тези, които са те изоставили в нищото, сред неблизки, непознати, чужди хора… Срещу казармения спазъм на нищото, което узаконено поглъща време от живота ти… Срещу… Срещу… Срещу…

И срещу яростта… Срещу яростта, която всичко това поражда… Избухването, което вече не знаеш как да удържаш и на моменти изригва, поваля, помита…

Яростта, която ще те отдели от тях при първа възможност, навеки и с кървящи рани…

Яростта, която ще прогони Онзи от теб и обичните ти.

Но и яростта, която умее и теб да потопи в отровни изпарения, коварни хапове, реки от адреналин и безцветна кръв от мътни сълзи…

И в безкрайно стискане на зъби, безкрайно мълчание, безкрайна и непризнавана тъга…

Срещу адската празнота на задушените от собствените ти ръце чувства, натирени в безсъзнание на голия каменен под с дъх на касапница.

Един вълшебник ми разказа за една девойка, изнурявана и изтерзавана от… Такива като Онзи. И за да се опази някак, душата ѝ излита като гълъб от тялото и мълчаливо го следва през целия низ от болка. Накрая вълшебникът милостиво върна гълъба в тялото. Но се питам колко ли дълго, колко ли далеч може да оживява гълъбът, че да може да се върне?

Къде си ти в това?

Къде тъгуваш, приятелю скъп, защо бягаш с тъгата и яростта си далеч от мен?

Защо бягаш с тъгата и яростта си от себе си?

Ела, разлей се, избухни се… Не съм толкова беззащитен… Стигнах дотук, нали? Мога и да понасям. Колкото мога – толкова… Каквото не мога… Ще видим.

Разплачи се, мамка му…

Искам да докосна с пръст морето на сълзата ти…

Нека виждам блясъка, пропастите, преходите, преображенията в очите ти…

Виж… И аз имам своите… И какво от това? Мога да докосна, мога да прегърна, мога да целуна, мога да мълча до теб. Не заради, не въпреки, а просто защото съм поискал.

Днес плаках на всяка глупост, която срещнах позволена, оставена да се случва – отново и отново, убиваща отново и отново, мачкаща отново и отново…

Посегнах на глупаво животинче, и за това отново заплаках, защото е адски тъпо, и не животинчето удрям в душата си, и не то ще отнесе болката ми. На друго се уча.

Плаках… И ще плача, само да мога, само да мога да плача… Защото имам нужда от чувствата си… Защото имам нужда от сърцето си.

Майната му на всичките глупости, ако няма да мога да гледам в очите ти – такива, каквито са, с каквото ТИ ги изпълваш.

Погледни ме. Остави ме да гледам в очите ти.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s