White Fields Forever*

По пясъци изтръпнали следите в мен вървят
и нещата в мен не казват нито дума.
И не е сякаш от умора, а сковава ги студът,
безкрайно бяла нежност, наследила разноцетна шума

И нищо не зове, не плаче и не съхне в мен,
а просто силата заля поля и друми,
загърна в белотата заблудените коне,
успокои и приласка задъханите струни.

И от прозореца, откриващ тез земи,
сега потъваш в бяла и спокойна нежност.
По белите полета мълчаливо спи
притихнала трева и пази своята човечност.

*Бели полета. Завинаги

~ 1998 г.

То няма замъци, защото мълчаливо
обитава непредметно всички светове,
светлината звездна, заревото синьо;
с треви и дървеса пониква и расте;

проблясва в погледа на дивата кошута,
вали със пролетния топъл дъжд,
със вятъра побягва, с птиците се втурва,
трепти под вятър в развълнуваната ръж…

Не ти ли се е струвало в реките светлина
по склоновете слънчеви за миг че спира
и нейде в теб се ражда песента,
покълва откровение, което не умира…

Не, то не крещи във истерични викове,
защото съществува като тихо силна нежност
и скътано в обливащите с време векове,
ведно със тях тъче понятието вечност.

На Лидия Трупчева и нейната усмивка
(~1995)

Мечта | A Dream

Когато се отдалечавах, забелязах отчаяния поглед на Тер Хаар. Добродушният Шрей дори не предполагаше каква мечешка услуга бе направил на историка, като го остави жертва на децата.

След два часа прескочих в градината, за да подишам чист въздух, и с най-голяма почуда видях Тер Хаар на същото място край потока. Седнах до него и заслушах как разказва на малкия за събития отпреди хиляди години. Той говореше за времена, когато хората са се трудили тежко, приковани към малък къс земя, за страшни войни, които за няколко часа са унищожавали създаденото през векове, за тирани, които живеели в разкош, докато поданиците им гинели от глад.

Момчето слушаше сякаш с цялото си същество; то престана да отмята косата си, която падаше над челото; очите му, втренчени в устата на историка, потъмняваха и като че ли остаряваха. То бе притиснало към гърдите покритите си със загар от слънцето ръчички и остана така още дълго след последната дума на учения. Най-сетне се поклони и се отдалечи дълбоко потънало в мисли.

Тер Хаар сияеше от радост, че е намерил толкова схватлив слушател. После се разхождахме из парка и слушахме хорово пеене. Здрачи се вече съвсем и неистинската, но колко красива земна луна посребри дърветата. Изведнъж от една странична алейка се показа разчорлената коса на момчето. То дойде бързо при историка, поклони се, преглътна и каза:

– Извинявай, но нали всичко това, което ми разказа, е само приказка?

Тер Хаар не отговори веднага. Той гледаше момчето, а по лицето му с изчезващата в светлината усмивка внезапно се показа срамежливият фантазьор, стеснителният човек с побелели сколуфи, със сърце, обзето от мечти, за които изведнъж се досетих. Предположението ми потвърдиха думите, с които в един момент се отрече от цялото си знание:

– Да — каза той, — това беше само приказка…

Из Облакът на Магелан[4], Станислав Лем

По отколешни, далечни върхове,
където вятърът в скалите не умира,
непристъпени от ничии нозе,
живееше планинско ехо диво,
родено от изтръгнатия зов
от самота и болка на едно сърце човешко,
застинали във гърлото и като буца тежки,
внезапно литнали във синия простор
да търсят миг на истина извечна…
И колчем уморен викът умира,
Ехото във своите ръце го среща,
от сърцето му извира отговор и сила…

Извираше.
Не биваше до девствените върхове
и до планинския превал не биваше да стигат
черните и зли, противни викове
на хора с зли очи и умове опити
дявол знае от каква отрова;
Те се гавреха с пулсиращото ехо;
Душеха го с отвратителни ръце; небето
почерня от болка и от зла прокоба,
уплашено от нечовешката им злоба,
заливаща плътта, изгризваща живота
на белите, безмълвно горди, девствени скали;
ехтеше зов за помощ, но уви….

В настъпващото утро над планинските гори
те стреляха в притихналото вече ехо,
и от болката, изтичаща на тласъци в студа, парчета
от ранената скала се срутваха в сълзи…

Преводът е меко казано доста свободен и отразява по-скоро личното ми възприятие и отношение към текста на Висоцки към момента, в който съм превеждал. Оригиналния текст можете да намерите тук: Расстрел горного эха

Пълен вариант

Когато фойерверките внезапно свършиха,
погледнахме нагоре и улових мига на омаяното ти лице.
Ще ми се да можех да се науча да те мразя.

Но в дни като днешния
тия спомени тихо и неизменно се връщат.

Вече не можем да се срещаме,
но искам да те видя. Искам да те видя.

Дори сега се рея в летните дни, когато беше тук.
Седяхме на тротоара, слушахме далечната японска музика,
с припърхващо ехо.

Гигантски брокати разцъфват в небето.
И в скорошния край на лятото
внезапно ме обвзема тъга.

Преобърнатото ми сърце подскачаше
в смеха ни,
в „обичам те“,
в целувката ни.

Нека забравя всичко за теб,
щом ми носи такава тъга.
Защо искам пак да те видя?

Стига само да затворя очи
и си тук, до мен –
със сладкия ти дъх,
трескавото ми влюбване в теб,
гласът, очите…

И макар да съзнавам, че всичко е минало,
пак търся лицето ти.

Поглеждам към фойерверките сам.
И сърцето ми се свива болезнено.

Следващият сезон ще дойде скоро.

Но все виждам разтварящите се балончета на фойерверките,
които гледахме с теб

в деня на лятото…

(неритмичен превод по английския превод от The Rant Room и от този във финалната заставка на Наруто: Ураганни хроники)

Че сърцето ми вече не страда сънувах,
че то е камбанка фарфорова нейде в Китай.
На пагодата пъстра стои и тихо прозвънва
към ятата от жерави диви в небето сияйно.

И кротка девойка в пурпурна копринена рокля
с дракони живи, оси и цветя от златно везмо
приседнала тихо, без мисли, без думи отронени,
се вслушва внимателно в лекия, лекия звън…

(превод на Китай на Вертински и Гумилев)

На Т., с много, много топлина :)

***