Не шепне нищо нам, то просто съществува,
не ври в истерия, не разкъсва с викове,
прелива всред безбрежното море, пробужда
отзива на живото усещащо сърце.
То няма замъци, защото мълчаливо
обитава непредметно всички светове,
светлината звездна, заревото синьо;
с треви и дървеса пониква и расте;
проблясва в погледа на дивата кошута,
вали със пролетния топъл дъжд,
със вятъра побягва, с птиците се втурва,
трепти под вятър в развълнуваната ръж…
Не ти ли се е струвало в реките светлина
по склоновете слънчеви за миг че спира
и нейде в теб се ражда песента,
покълва откровение, което не умира…
Не, то не крещи във истерични викове,
защото съществува като тихо силна нежност
и скътано в обливащите с време векове,
ведно със тях тъче понятието вечност.
На Лидия Трупчева и нейната усмивка
(~1995)
