Мълчание. Стъклен, безизразен поглед. Стиснати устни. Сурови очи. Изсечено, каменно лице. Не казвай. Перчене. Потискане на плача; преглъщане на болката отново и отново, докато започне да яде, поглъща и овъглява душата ти, докато превръща костите ти в лостове, а сухожилията в конци в ръцете не дори на някаква система. А на чудовища, които се раждат в собствената ти плът– или в сърцето на собственото ти дете, плът от плътта ти, което си изоставил — там, зад проклетата “мъжествена” стена на мълчанието межу теб и него. Раждат се и разгръщат снага — докато единият си държи “мъжествено” езика зад зъбите или докато другият по “мъжки” отказва да чуе. Разговаряхте ли? Да. Всъщност можеше и повече. Можеше… Трябва да ме измъкнеш оттук, татко. Не, това са нервни приказки; нервни приказки от уплаха. Приказки… Нещо се случи, татко… Нещо… Има ли някой край теб? Не, сам съм. Това е хубаво… Хубаво… Хубаво…
ЧУВАШ ЛИ СЕ?!
Да, вече го чуваш. Вече даже себе си чуваш… И вече знаеш как е могло да обичаш. Късно е за него. Късно е за теб… И как е могло да разговаряш. И че всъщност вече обичаш повече и по-истински. Вместо да бягаш от обичта. От своята и от неговата — скрит зад празните лозунги, фалшива мъжественост, казармени привички и красиво звучащи празни оправдания за една безкрайна и гнусна война, започнала много, много преди тази и само за миг въплъщавана в нея.
Някога си мислех, че трябва да се възхищавам на стиснатите ти устни, непроницамите скули и затвора на зениците. Но намерих заклинания, които прегориха тъканта ти и отхвърлих булото на мълчанието ти.
Сега… Сега разбирам… Или поне така си мисля… Пътя ти много по-добре от преди; И толкова по-истински мога да те прегърна… и дори да ми хрумне идиотската идея, че път има и напред. Че Давид този път няма да има нужда да желае оръжие, за да получи обичта ти. И че дори аз имам силата да проправям някаква своя част от този път. Ей от тази мисъл се изненадах най-много :-)
Продължавай да говориш (Пинк флойд)
Keep Talking (Pink Floyd)
_______________________
*В долината на Давид и Голиат — In the Valley of Elah
Отидох да гледам този филм само защото е от режисьора на Сблъсъци (Crash). И никак не съжалявам :-P
мир върху ръката ти и камушлажни панталони?… противоречие, провокативна анти-асоциация или нещо друго?:Р
иначе по темата – войната не е просто проява на “мъжество” в търсенето на надмощие… мисля си, че войната е израз на човещкото желание за надмощие, за власт, за разрушение… войната всъщност оправдава много човешки безумства и най-вече невъзможността/нежеланието за търсене на смисъл, отвъд насилието, ненавистта и пр. проекции на човешкото противопоставяне…
а човешкото противопоставяне или опозицията е нещо толкова нормално, необходимо и (р)еволюционно…
Коментар от inaccessibility — 3 май 2008 г. @ 21:58 |
Може би всичко, барабар с другото :-D Кефи ме съчетанието…
Да, донякъде съм съгласен за войната, но за мен най-личен е проблемът преди всичко е отношенията в семейството на бащата. Моделът на отношенията в него, обстановката. А може би ми е време вече да спра да се вълнувам толкова от този въпрос :-)) Едва след това (но не като важност) идват и дивотиите и безумствата, и че те са само част от признаците как и защо *тази* война не може да бъде “оправдана”.
Със сигурност има войни, които не могат да се избегнат — като Втората световна например, или постоянната война срещу робството, или да кажем войната, в която избухва действието във Властелина на пръстените. Война, от която не можеш да избягаш, а ако все пак всички го направят, в крайна сметка ще загубят в нея Графството и всичко, което обичат…
Коментар от Миро — 17 май 2008 г. @ 2:22 |