Сън насред второ кафе

Пих второ кафе, но очите се затварят, затварят… Някъде звучи музика с призоваваща мелодия — трябва да е от слушалките? — виждам как води нанякъде и нещо в мен иска да тръгне плахо натам, а после може би да се затича, а пътят от тъмносив асфалт ще прихване от напора на порива, ще загуби твърдта си, ще разтвори пръсти, ще разкърши длани, ще разлисти мечтите си, ще се събудят и раздвижат нервите, ще се пролисти във високи треви — сякаш съм бил в дланта на добродушен великан, който с обич ме е оставил сред морето от трева…
Стръкчетата трева ще се кикотят едно с друго, ще се люшкат, свирени от вятъра и ще се стрелкат назад от тичането ми през тях… Нататък тревата ще става по-къса — или аз ще ставам по-висок? — за да ме предаде на пясъка, пясъка край морето, пясъка, от който лъха парещо и мидено; В набралия скорост бяг краката вече няма да има нужда да се движат, защото силата ще идва откъдето само тя си знае; вече ще планирам по възуха над последните метри пясъчна ивица, в плавен пропадък краката леко ще бръзнат морето в целувка, ще мярна във водата контури, цвят, мирис и танц на медузи, песъчинки, зайчета-бликове по пясъчното дъно, където на тъмни петна тук-там проблясват и скали; ще се стрелне рибка и ще изкряска чайка, ще се събуди подем, все по-стръмен и по-стръмен и едновременно ще се завъртя в адски искрен винт нагоре, ръцете ще се разтворят встрани и ще попивам всичко, и ще избухвам към всичко, ще те целуна в очите, душата и сърцето си, ще извикам името ти към слънцето — златна газова топка, посипващо електрончета като проблясъци мъниста…
Докато отнесената ми глава загуби равновесие и насред падението й някой неврон отчаяно не изпрати тревожен сигнал, за ме стресне и мускулите да преотвратят пълното ми строполяване от стола на пода насред офиса.
!